В доба потайна, стъпки незнайни
газят зелена трева.
Мрак става здрачът, сенките крачат
в нощна, прохладна роса.

Бродят навярно сили коварни,
с песни омайват и звън.
Птици сънливи, в храсти трънливи,
стряскат се, трепкат на сън.

Свети луната - фея от злато
и се залива от смях.
Вещици диви и самодиви
ръси със сребърен прах.

Кой ли, кажете, здрави въжета
може за страх да плете,
кой ще завърже ужаса стържещ,
сграбчил наивно сърце!?

Тихо, на пръсти, слиза чевръсто
облак по звездни следи.
Може би, моли чукарите голи
злото под камък да спи.

Сенките черни - сили неверни
с огън зора да посипе,
слънце отгоре да ги разтвори
в първия глас на петлите.

Нека злото под камък заспи
И под ярките слънчеви лъчи,
Светът като къпан да заблести!
Бъдете здрави!(hi)

Не съм вещ в поезията, но римата и ритъмът ви са безупречни, даже в някои стихове има "вътрешни съзвучия", като у Ботев, без да ви сравнявам.
И съдържанието е красиво и светло.

Мила, ще те върна тук: http://starforlife.blog.bg/lichni-dnevnici/2020/02/14/first-to-moisten-my-eyes.1696205 и коментарът ти.

Мила,
ти май си забравила, че точно това стихо го направихме с теб, в колаборация.
Така, че... Не смей да се самокритикуваш! Хааааа ха ха ха

"Кой ли, кажете, здрави въжета
може за страх да плете..."

Само любовта към Бога.