Уморих се да търся добро там, където го няма.
Не, не смятам да съдя - всеки има си път и звезда,
но сърцето е мъдро - не търпи нито чужда измама,
ни покриваща погледа собствена, бяла мъгла.

Всеки има посока и избор - усмивка неискрена
или щедро протегната, топла и силна ръка.
Много думи дочух, деклариращи честност и истина,
но не срещнах зад тях ни почтеност, ни чисти дела.

Уж без страх всеки път се разтварях, а падах сред блатото
на дребнави души, подлостта си нарекли съдба,
но утехата жалка от битка - онази, познатата - 
просто не е за мен. И това не е моя война.

Не, не ми е проблем, че била съм отново излъгана - 
нито аз, нито някой наивен глупак, като мен.
Помислете за вас - като демон ви дебне зад ъгъла
черна злоба, която трови с жлъч само вашия ден.

Още трябвам ви, знам. Приведете в готовност усмивките,
подсладете ги с фалш, подплатете с мечти за добруване.
Аз стоя срещу вас, но свалих от очите завивката
и приветливо махам с ръка, за съдречно сбогуване.

Доброто е. Няма нужда да го търсим, комуто е нужно, ще го намери. Който го има е богат. На останалите - кой откъде е.

с много сила и дълбоко разбиране в героинята.
На този свят има три пътя за човека: инерция, мъчение или страдание.
В инерцията има доволство и/или апатия. На тези хора или всичко им е наред и те потъват в това тяхно "наред", или потъват в апатията си относно нещата, които не са им наред. Такива хора могат да са деструктивни по отношение на себе си.
При тези, които се мъчат, има недоволство от света и другите; те искат светът и другите да бъдат според техните представи и желания. Такива хора могат да са деструктивни, както по отношение на себе си, така и по отношение на другите.
Пътят на страданието е труден поради това, че за да се върви по него, се изисква постоянна осъзнатост. Тези, които страдат, носят в гърдите си едно нежно и красиво чувство, за което не могат да намерят траен пристан в този свят: "Уморих се да търся добро там, където го няма." Те ежедневно могат да бъдат провокирани и в тях самите могат да бъдат нападани от недоволството, но, понеже "свалих от очите завивката", те знаят: "не смятам да съдя", "това не е моя война". Застрашени са и от това, да се откажат, да изпаднат в инерция: "уморих се", "всеки път се разтварях, а падах"..., но "приветливо махам с ръка, за сърдечно сбогуване" и, издигайки се над всичко низко, продължават по пътя на доброволния отказ от всяка простотия и всяка собствена слабост; пътя на страданието, който е път в самите тях и който единствен ще ги отведе до пристана на тяхното високо и светло чувство – чувство за Добро, за Истина и Любов.

Героинята е благословена. Тя е избрала пътя на страданието. Страданието е доброволното понасяне на болката от загубата на нисшето, за да бъде висшето.

Аз затова не търся. Каквото дойде.
Баба казваше : Видиш ли добро – не радвай се, видиш ли зло – не плаши се.

Възхищавам се на поетическия ти изказ, на чистотата, на висотата в общуването със света. Да бъдеш осъзнато бяла и добра, значи да страдаш, съгласна съм с чудесния коментар на pristan.
А може да е добре да живееш без особени очаквания - хората са такива, каквито са, нямаме право да ги съдим, не можем да ги променим. Така че, каквото дойде, прав е kvg55. Стига сърцето да може да трае. Но... някои тъй и не се научават :)
Поздрави, Земела!

Та бива ли?... Не мога да приветствам "обратното ти броене" в тази творба. Литературно е безукорна. Но спрямо постигнатото ти достойнство в очите ми - ще си позволя укор. С тривиалното: Което не ни убива, ни прави по-силни.
"... битка(та) - онази, познатата -
просто не е за мен. И това не е моя война."
Амчи тъй,де... Вратарят им ги слаб. Ша воюваш с тях, струва ли си?... Но да се сбогуваш с нас /и мен/ и то - приветливо - не струва!!!
ТУК ДА СИ, ей!...

не можем да се сбогуваме с другите, колкото и да ни се иска понякога.

Трябваш ми!