В сърцето на прекрасна планина
се вие и дарява ни прохлада 
и свежест бистра, бухнала река - 
владетелка на жива, горска младост.

Нагоре път - трънлив и каменист,
но в края му - за пътници награда - 
се гуши извор, шепне с ромон чист
легенди. И се спуска водопадът.

Познавам го - била съм тук преди,
снагата змийска помня на реката.
Тревите пазят моите следи,
а в мен следа оставиха цветята.

И пак пристъпвам. Хладните води,
обвиват ме с прозрачните си длани,
а от брега бял призрак ме следи - 
дали ще тръгна или ще остана.

Дали ще ме открадне пак шумът
на делнична, безумна въртележка,
или ще се смири в покой умът
без грижи, суета и мисли тежки...?

И аз не знам. И призракът мълчи
загадъчен. Прозрачната си риза
развява. И на него му горчи,
навярно, в тишината му, че влизам.

Ръка протягам - обич да му дам
и благодарност, още че ме чака
и че прощава жребия ми - сам
по изгрев да изпраща с поглед мрака.

Наоколо говорят си пчели,
танцуват пеперуди и цикади,
кипи живот, но виж - като че ли
два призрака стоят под водопада.

Баладичният финал прави от стихотворението нещо повече от поетично разказана легенда. Поздравления, Земела!

Прекрасно, прекрасно! Преди две години посетих един водопад. Още пазя спомена.

Жизнено хубава! Дерзай.

Благодаря!